Спокойствие и тишина

Капка след капка, миг след миг тишината се процеждаше през времето, прокрадваше се със слънчевите лъчи, носеше се по вятъра гонейки листата из езерото... изпълваше всяко кътче, всяка долчинка, цялата гора бе натежала от това всепроникващо безвремие... само пеперудите опиянени от цветния прашец се носеха по своите причудливи криволици из въздуха... Той спря и се заслуша, заслуша се в тишината, в непрестанния шум на града все още блъскащ се в тъпанчетата му, сякаш по навик... Изчака да отмине тихото пищене в ушите и се остави тишината да ги погали така както само тя може с меки кадифени ръкавици... Той разгледа с интерес водовъртежа от мисли вихрещ се в глава му... поради липсата на шум, въртопа малко по малко намаля, изчисти се и в крайна сметка замря... сливайки се с тишината наоколо...

Стана още по-тихо... той се вслуша в сърцето си... То шепнеше, молеше, заповядваше, тревожеше се, копнееше, изискваше, луташе се... След като забеляза, че е наблюдавано, то спря да се лута, разбра, че тревогите само му пречат да бие в ритъм и затова ги остави, спря да шепне защото разбра, че е дошло време за открит разговор, спря да моли, защото разбра, че не е само, че е част от цялото.  Смути се от заповедите и изискванията, с които посипваше съзнанието всеки удобен момент, остави ги настрана и седна открито и тихичко сподели копнежите си, описа търсенията си и поиска мир... защото разбра, че само с мир и сътрудничество ще може да постигне целите си... цели добри и хубави, плодородни и съзидателни за цялото...

След като и сърцето се отвори и изля, вече нямаше какво да нарушава съвършеното спокойствие на момента... Той седна и зачакаа да чуе какво има да му каже гората, може би тайна, може би нещо, което винаги е знаел, но никога не си е спомнил, а може би нищо ? Може просто да иска да му подари няколко мига от един прекрасен есенен ден в покой и съзерцание на красиво и тихо място...

Скоро ме попитаха защо толкова много обичам тишината и спокойствието, защо са толкова важни за мен и ги търся все повече. Какво е тишината - липса на звук, липса на трептене на материята биха казали физиците, тъй като те се занимават със заобикалящия ни физически свят. Какво обаче е спокойствието - от корена покой, липса на движение отново биха добавили физиците, но това обяснение не приляга на душевно състояние, защото душата е отвъд материалния свят и е неподвластна на неговите закони. Спокойствието е продукт, израз на постигнат вътрешен мир и равновесие, сговор със самия себе си. За да постигне човек съглашение със себе си, първо трябва да се намери. За да се намери трябва да се потърси, съзнателно, с цел да постигне цялостност и да намери пътя към самодостатъчност - пътя към щастлив живот в унисон с вътрешния АЗ.

Всеки човек има проблеми и несгоди, търсения и желания, мечти и трепети, изпитва радости и мъки, но не всеки човек се замисля за тях, някои хора просто преминават през живота без да му мислят много-много. Други обаче се замислят ... и тогава става сложно, опитваш се да си обясниш всяко нещо, а дори себе си е трудно да разбереш. Тогава тръгваш на пътешествие, започваш търсене, защото искаш промяна... Множество хора тръгват навън да търсят отговорите, изпитват нови усещания, търсят своите лимити, поставят на изпитание възможностите си, срещат други хора, търсят нови приключения и опит. Тези неща са неделима част от живота, но всичките богатства, които те предлагат могат да бъдат пропуснати, разтълкувани погрешно или подминати с безразличие, ако човек не погледне вътре в себе си, където тихо чакат отговорите на въпросите, които си задаваме. Въпросите, както и отговорите са като сянката - винаги е с нас, но си виждат само, когато сме на светло.

За себе си открих, че пътя към намиране на мир със самия мен е много по-приятен и мога да му се отдам много по-пълно, когато около мен цари тишина, която спомага да намеря спокойствието нужно за да извървя пътя, пътя към саморазбиране и вътрешен консенсус. В "Сидхарта", Херман Хесе пише следното:

" ... А всички заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички страдания, всички наслади, всичкото добро и зло, всичко това беше едно, то образуваше света Всичко това заедно представляваше реката на съдбините, музиката на живота. И когато Сидхарта се вслушваше внимателно в тази река, в тази хилядогласна песен, когато той не чуваше нито страданието, нито смеха, когато не привързваше душата си към някой отделен глас и не проникваше със своето Аз в него, а възприемаше цялото единство, тогава великата песен на хилядите гласове представляваше една единствена дума: Ом — съвършенството"

 За да може човек да чуе всичко това му трябва тишина и време, защото в тишината се крият отговорите и на най-сложните въпроси. Човек само трябва да намери времето, за да съзерцава и слуша, да чува музиката на тишината, която разкрива истини, намерени от човечеството от зората на времето... човек само трябва да се заслуша. За да се заслуша трябва да е в мир със себе си и да иска единение със света, света който е сега, в този момент, но и света, който е такъв какъвто е сега, заради света който е бил преди - в миналото и света, който има потенциал да бъде за в бъдеще.

В днешния свят ( приличащ на Мерцедес - бърз, тежък и скъп :) ) се живее на много по-високи обороти, имаме много повече дразнители и достъп до немислимо повече информация от времето, в което се развива историята тази книга. Тези разлики, още повече изискват съзнателно търсене на тишина и спокойствие. Светът се променя и който не успее да намери мястото си в него, остава на едно място - без перспектива за развитие. Според мен постоянната промяна ( колко парадоксално словосъчетание! ) е в основата на движението на човека напред. За да се направи промяна, трябва усилие, а за да има усилие трябва да има решение, взето съзнателно, със съзидателна цел, решение за промяна, а решение има само когато има въпрос. Въпроси се пораждат, когато има търсене. Търсене има, когато има недостиг, когато има нужда, а бидейки хора сме по съществото си несъвършени, така че нужди не ни липсват.

И тук идва разликата между хората, които се замислят и тези, които не го правят - мислещите хора имат съзнанието за своите нужди, търсения въпроси и промени. За не-мислене няма нужда от тишина, няма нужда от спокойствие.

Затова смятам, че който се стреми към тишина и спокойствие е съзнателен човек, който е стъпил на пътя си, път на промяна, път на усъвършенстване, път на любов и съзидание, защото е осъзнал или просто почувствал нуждата си от всичко това и е готов да направи усилието за да стане един по-добър човек, който живее в разбирателство и доволство със себе си и респективно и другите около себе си...

Soul.

Чаят като религия (aka Teaism)

Наскоро попаднах на един интересен текст за Теизма. В самото начало едно изречение ми направи много силно впечатление и реших да го споделя с вас. Надявам се всеки да намери свой собствен смисъл в тези думи.

" But when we consider how small after all the cup of human enjoyment is, how soon overflowed with tears, how easily drained to the dregs in our quenchless thirst for infinity, we shall not blame ourselves for making so much of the tea-cup. "

За себе си открих отново мотива за неутолимото желание да имаме, направим, изживеем и изпитаме всичко. Как желанията правят от хората роби, когато не могат да се радват на това, което имат, а се стремят към това да имат всичко. "За да стигнеш нависоко се цели още по-нависоко" - клише, което обаче, полека - полека се утвърждава като жизнена философия за поколения хора в западния свят. Знам, че от думите ми лъха хедонизъм, но не това е тезата, която защитавам. Според мен удовлетворението тук и сега е задължителен компонент от рецептата за спокоен и щастлив живот. Въпреки това е важно да не се изпада и в другата крайност - да си стоим в днешната кал, като добри прасета и да се заблуждаваме, че калта в другата локва просто не е толкова хубава, т.е. не си заслужава усилието да се завтечем в тръс към бъдещето :) Както при всяко нещо и при желанията и мечтите е добре да се търси баланс - да не се отказваме от другата локва, но и да не пропуснем да се насладим на калта в тази, в която сме, вперили поглед в мечтите пред себе си :)

Тъй като всичко започна от Книгата за Чая, след тази свинска история ще дам и чаен пример - чаени церемонии има в много страни от далечния Изток. Във всяка страна целите на церемониите са различни.

В Япония чаената церемония е в голяма степен дзен изживяване, най-вече за човека, който я води. В стремежа си да изпълнят всяко движение с максимална прецизност и изящност японците тренират духа и тялото си в послушание и издържливост. Самата покана на чаена церемония е голяма чест за гостите, тъй като изпълняващия я, отдава цялото си същество на това да приготви за своите гости перфектната чаша чай. Уважението към чая и гостите, стремежа към съвършенство и личностно развитие правят от японската чаена церемония своего рода изкуство.

За разлика от това, китайската (по-ранната от двете) церемония е насочена към това да направиш хубав чай за гостите си... като в процеса омажеш юнашки всичко наоколо :) Стремежът към добрия чай, заради самия чай, заради това да вкусиш нещо хубаво. Няма отмерени движения, водата плиска навсякъде и чаят се премята през доста съдове преди да бъде налят в чашата на госта. Важен е добрият чай сега!

Общото между двете церемонии е израза на уважение към гостите. Нещо което е валидно независимо дали правиш опит да направиш перфектния чай за другиге или демонстрираш, че не пестиш продукти за комфорта им и те са добре дошли в твоя дом.

Балансът е да пием хубав чай сега, като не изключваме възможността следващия чай, който направим да е перфектния. А следващ чай винаги има!

Soul

PS: "Книга за чая" е написана оригинално на английски и е свободно достъпна от Project Gutenberg. На български е преведена от издателство "Лик", но поне аз не намерих некомерсиална версия.

Всичко или нещо!

Всеки ден и всяка нощ търсим... всеки миг желаем... всяка свободна минута мечтаем... За какво? В различни моменти желанията ни водят на различни страни. Мечтите са нещото, което ни движи напред, което ни прави хора. Апетитът идва с яденето, казват хората... с мечтите е същото, постигнеш ли една, на нейно място задължително идва друга, след нея трета и така докато не спрем да мечтаем или да дишаме... което си е почти едно и също!

За някои целта оправдава средствата и те изпадат в омагьосания кръг на мечтогонците, преследвайки мечта след мечта оставайки винаги неудовлетворени докрай.

"Ех, ако можеше и това да стане, тогава ще съм щастлив!"

си мислят хората... ако им се удаде възможността да осъществят и последната си мечта, тя просто се превръща в поредната, често пъти водейки до извода, че повече сълзи са проляти над сбъднати мечти.

Други намират щастието в нещата, които преживяват по пътя, който изминават до поредната мечта.

Въпрос на личен избор е, вие какво бихте избрали? ;)

Когато обаче, желанията стават повече от времето, в което сме ограничени, сме поставени пред дилема. Изборите са два - или се отказваш от нещо, за да постигнеш друго или продължаваш да гониш всичко, което желаеш.

За себе си установих (с емпирични опити!), че продължителното гонене на всичко наведнъж сe отразява отрицателно на вътрешния мир, нервите, енергията и характера. Поглеждайки се в огледалото след дълго време прекарано в тичане подир всичко, видях един нещастен, изнервен, сприхав и определено не-готин човек. Тогава реших, че нещата трябва да се променят и започнах да пресявам желанията си през по-ситно сито. Започнах да поставям етикетче с приоритет на всяко желание, оставяйки го да отлежи, колкото е необходимо, за да премине периода на първоначален афект. Резултатът беше светкавичен и поразителен, много неща отпаднаха от само себе си, а за останалите - времето изведнъж започна да ми стига. Решенията се влияеха от принципи, пречупени през детайлите на ситуациите, в които изпадах. След началната еуфория от постигнатото стигнах до извода, че за да е щастлив човек от живота е добре да умее да се отказва от желанието да има всичко, за да може да постигне нещо!

Всичко или нещо?

Сила на волята ли е да продължиш напред, когато ти стане нанагорно или прост инат?

Оправдание за мързеливци ли е съзнателното отказване от нещо в полза на друго или въпрос на принципи?

Пашата обича смелите!... но не и безрасъдните?

Какво мислите вие? Можете да оставите коментар под статията.

Soul

Тъмнокосо момиче

Дълго време се чудих кое е това тъмнокосо момиче, (или по известна като morena в традиционните латино ритми ;) ) за което пеят всички. Започвайки от Ave Maria Morena мине се през Baila Morena и се стигне до отговора на този основополагащ въпрос ;) А той за моя радост и удивление той дойде на български език и носи соления аромат на Карибите :) След като представих моите фаворити на българската латино сцена "Манго Дуенде" , както и новия проект IRE, дойде време да отделя необходимо внимание и на другата също така значима група в България - а именно "Тумбаито". По една или друга причина, не съм присъствал на множество техни изпълнения, но представата, която добих от тези, на които присъствах, ме остави с впечатлението, че залагат на по-весели, по-комерсиални парчета, което ги прави неповторими. Моите предпочитания са като цяло ориентирани към "класическата" кубинска музика, салса-сон и румба, затова и в душата ми намират почваизпълненията, на Буена Виста, Джони Пачеко и ред групи творящи в този стил. Но личните ми предпочитания сега остават настрана. Докато "Тумбаито" до миналата година правеха изцяло кавъри на съществуващи песни, миналата година, за пръв път чух "Чернокосо момиче". Самият кураж да направят аранжимент на нещо българско в жанра е достатъчен за адмирации и уважение! Като оставим настрана факта, че ритъма е доста заразителен и като цяло е от тези, които ти остават в главата цяла седмица, след неделя вечер в клуба на тяхно участие. Та на въпроса - чак преди дни разбрах коя е тази красавица, за която пеят всички :) Неустоимата Долорес "de la caridad" както можете да забележите тук. Клипа е свеж и дори навява асоциации с родината на Долорес :) Отбелязвам факта, че след "Минаваш през мен" това е втория опит (бих казал доста успешен) за българско участие в тази все още чужда за нашата страна област. Пожелавам успех на "Тумбаито" и се надявам това да не остане самотен сингъл, а да "повлече крак" за още и все по-приятни изненади от подобен характер. Позволявам си спекулацията, че подобен проект изисква не-малка финансова подкрепа и продуцирането му е скок в празното пространство, но с необходимата поддръжка и положителна оценка смятам, че любителите на тази музика, могат да допринесат за растежа и съзряването на тази група, както и всички, които имат смелостта и таланта да творят латино в България! Както виждате това съвсем не е невъзможно! :)

PS: Ще си позволя да отбележа, че чернокосото момиче ми обеща един танц, който все още чака на дансинга и се оглежда за нея ;)

Soul.

Сантана в Скопие 10.07.2009

Югозападно Мексико... средата на четиридесетте... в градчето Аутлан скътано между безбрежните нивя и планината се ражда един човек, една легенда... една звезда... но никой не знае все още за това. Шестнадесет години по-късно той и семейството му се преместват да живеят във Фриско, в опит да намерят реализация и по-добър живот... Горе долу по това време светът за първи път става свидетел на гения на Карлос Аугусто Сантана Алвес... който, в Калъмбия рекърдс и до сега познават като "малкия Вальо Танчев" ;)

Решен, че животът му като музикант няма да се ограничи до улиците на Сан Франциско, той събира група свои колеги, наричат я Santana Blues Band и започват дългия и труден път на утвърждаване из клубовете за да може след има-няма пет години да дойде незабравимия Уудсток '69 , на който групата достига първия си голям връх...

Възможността да види на живо своите идоли като Би Би Кинг и Литъл Ричард, в комбинация с неизследваните, но богати на вдъхновение и възможности за експерименти стилове, в които твори, като афро, блус и салса смесени по невероятен начин с рок дават силен тласък в популярността на този неземен творец и групата му от тогава, та и до сега!

Естествено той заема достойно място в музикалните ми предпочитания и с радост прочетох за неговото участие в Скопие през юли тази година! Тъй като ще е жалко да отида ( а повярвайте ми ще го направя :P ) сам на този спектакъл събирам група ентусиасти да превземем Скопие и по специално градския стадион :) Колкото повече - толкова повече :) Който ме познава - да ми пише, който просто чете блога ми, но има желание - може да остави коментар под статията :)

А за всички които се кефят на Карлос - един малък подарък :)

http://www.youtube.com/watch?v=LpPb2cVswlI

Soul.

Важен е пътят...

Преди време попаднах на клипове в интернет на хора практикуващи паркур. Заниманието като такова е доста динамично и приятно за гледане... макар да се съмнявам, че някога ще се заема с такова нещо силно симпатизирам и уважавам всички момчета и момичета, които го правят. Не след дълго чух и мотото на трейсърите: Важен е пътят, а не целта! Тогава го оставих да поседи в едно чекмедже и да свикна с мисълта, да я пречупя през моя си живот... знаейки, че ще дойде време, в което ще разбера дали има валидност за мен. Оказа се, че има... и то доста хммм... буквално значение... :) Това още един път доказа пред мен, че нещата се случват с определена цел... а това дали ще я разберем зависи от това, дали ще успеем да се настроим на необходимата вълна... да я оставим да ни води... и да я превърнем в реалност. Колкото по свободомислещ е човек, колкото по-малко се вписва в рамките на "общественото мнение", както и в рамките на това, което е бил до вчера, толкова шансът да получи от живота, това което иска, става по-голям. За себе си установих, че промяната е нещо добро, когато е в синхрон със случайките, които съпътстват човек по пътя му... И ето, че отново стигнахме до пътя... За разлика от много неща... пътя няма начало, няма и край... само времето отредено ни да го следваме ни ограничава до известна степен... но представяте ли си каква блъсканица и задръстване ще стане, ако ги нямаше ограниченията? ;) Освен това пътя винаги води напред... а напред винаги има едно малко парченце щастие с името ни на него... само да се справим с "тигрите, лъвовете и мечките", които обитават отвъд на познатото ни... и ще стигнем до него :) Звучи просто, нали? Е... ще си поговорим след 100 години пак... да видим дали подозренията ми са били правилни... Среща на някоя гара, в някой град, някъде там... по пътя...

Soul.

Една приказка...

Испания, Барселона, рано вечерта, ухилен до уши, къде от еуфорията от предстоящото, къде от виното, което сподели със своята очарователна спътница, той доволен се настани на първия ред в зала Л'аудитори и за миг затвори очи за да събере мислите си, а те бягаха като подплашен табун в безбрежната прерия... Не беше реално... чуствата се гонеха, като талази на разбушувал се океан. За първи път беше в Испания, земя която бе виждал само в сънищата си, а където се чустваше като у дома си, сигурен, спокоен, щастлив... В същото време трепереше от възбуда от всичко случващо се около него... Още не бе кацнал, а ето го на концерт, в град, който не бе виждал през живота си, а който познава като петте си пръста... Объркан, възторжен, запленен, упоен и неземно щастлив той погледна за пореден път очите, които го караха да мечтае и отправи взор към сцената, след като залата притъмня...
Там трябваше да се появи певицата, която не бе и сънувал, че ще види на живо, камо ли тя да пее на една ръка разстояние от него... Много преди това, той я бе слушал с обожание и при първите акорди на песните й в душата му се възцаряваше щастието, онова което няма аналог, което идва свише и не чака покана, а просто е там... А сега, тя щеше да пее пред него, на своя 60 годишен юбилей на сцена, ситуация, колкото и хубава, толкова и невероятна... но факт!
Някъде отдясно се появява тя - цялата в оранжево, кубинка от главата до петите, цялата омагьосваща, самата Омара Портуондо... Публиката избухва във възторжени ръкопляскания, любовта и уважението струящи от нея се носеха към певицата по въздуха и можеха да се докоснат. Тя махна с ръка и сред възцарилата се тишина запя: Gracias, gracias, gracias...

Тази жена, която е дала толкова много на света, толкова известна и надарена благодареше на хората отишли да я уважат на нейния юбилей... благодареше им от сърце, с душата си... Изживяването беше неповторимо... Песен след песен тя омайваше присъстващите все повече и повече... Той се чустваше благословен... да е там, в Испания, в компанията на своята сестра по душа, дух и сърце, на най-вълшебното място, а пред него да пее Омара... "За такива моменти си струва да се живее..." помисли си той и двамата се спогледаха, ухилиха се, подеха ритъма на песента и се оставиха той да ги води... Не щеш ли Омара погледна към тях и се запъти да види кои са тези сладури, които се поклащат щастливо до сцената... Той не повярва на ушите си, когато тя го покани да танцуват... Напълно парализиран и неподвластен на самия себе си, той се остави на краката си сами да го водят... И те наистина танцуваха... беше като сън... като черно-бял ням филм, в който участваше без да иска... Малко по-късно, когато песента свърши Омара подкани оркестъра да продължат и го попита за името му... и после пя за него... една приказка със съвсем неочакван сюжет... а ако не вярвате... е то всичко си го има черно на бяло (или както сега е модерно ъплоуднато на тубата)

Всяка прилика с реални лица и събития съвсем не е случайна! :P

Soul.