Спокойствие и тишина

Капка след капка, миг след миг тишината се процеждаше през времето, прокрадваше се със слънчевите лъчи, носеше се по вятъра гонейки листата из езерото... изпълваше всяко кътче, всяка долчинка, цялата гора бе натежала от това всепроникващо безвремие... само пеперудите опиянени от цветния прашец се носеха по своите причудливи криволици из въздуха... Той спря и се заслуша, заслуша се в тишината, в непрестанния шум на града все още блъскащ се в тъпанчетата му, сякаш по навик... Изчака да отмине тихото пищене в ушите и се остави тишината да ги погали така както само тя може с меки кадифени ръкавици... Той разгледа с интерес водовъртежа от мисли вихрещ се в глава му... поради липсата на шум, въртопа малко по малко намаля, изчисти се и в крайна сметка замря... сливайки се с тишината наоколо...

Стана още по-тихо... той се вслуша в сърцето си... То шепнеше, молеше, заповядваше, тревожеше се, копнееше, изискваше, луташе се... След като забеляза, че е наблюдавано, то спря да се лута, разбра, че тревогите само му пречат да бие в ритъм и затова ги остави, спря да шепне защото разбра, че е дошло време за открит разговор, спря да моли, защото разбра, че не е само, че е част от цялото.  Смути се от заповедите и изискванията, с които посипваше съзнанието всеки удобен момент, остави ги настрана и седна открито и тихичко сподели копнежите си, описа търсенията си и поиска мир... защото разбра, че само с мир и сътрудничество ще може да постигне целите си... цели добри и хубави, плодородни и съзидателни за цялото...

След като и сърцето се отвори и изля, вече нямаше какво да нарушава съвършеното спокойствие на момента... Той седна и зачакаа да чуе какво има да му каже гората, може би тайна, може би нещо, което винаги е знаел, но никога не си е спомнил, а може би нищо ? Може просто да иска да му подари няколко мига от един прекрасен есенен ден в покой и съзерцание на красиво и тихо място...

Скоро ме попитаха защо толкова много обичам тишината и спокойствието, защо са толкова важни за мен и ги търся все повече. Какво е тишината - липса на звук, липса на трептене на материята биха казали физиците, тъй като те се занимават със заобикалящия ни физически свят. Какво обаче е спокойствието - от корена покой, липса на движение отново биха добавили физиците, но това обяснение не приляга на душевно състояние, защото душата е отвъд материалния свят и е неподвластна на неговите закони. Спокойствието е продукт, израз на постигнат вътрешен мир и равновесие, сговор със самия себе си. За да постигне човек съглашение със себе си, първо трябва да се намери. За да се намери трябва да се потърси, съзнателно, с цел да постигне цялостност и да намери пътя към самодостатъчност - пътя към щастлив живот в унисон с вътрешния АЗ.

Всеки човек има проблеми и несгоди, търсения и желания, мечти и трепети, изпитва радости и мъки, но не всеки човек се замисля за тях, някои хора просто преминават през живота без да му мислят много-много. Други обаче се замислят ... и тогава става сложно, опитваш се да си обясниш всяко нещо, а дори себе си е трудно да разбереш. Тогава тръгваш на пътешествие, започваш търсене, защото искаш промяна... Множество хора тръгват навън да търсят отговорите, изпитват нови усещания, търсят своите лимити, поставят на изпитание възможностите си, срещат други хора, търсят нови приключения и опит. Тези неща са неделима част от живота, но всичките богатства, които те предлагат могат да бъдат пропуснати, разтълкувани погрешно или подминати с безразличие, ако човек не погледне вътре в себе си, където тихо чакат отговорите на въпросите, които си задаваме. Въпросите, както и отговорите са като сянката - винаги е с нас, но си виждат само, когато сме на светло.

За себе си открих, че пътя към намиране на мир със самия мен е много по-приятен и мога да му се отдам много по-пълно, когато около мен цари тишина, която спомага да намеря спокойствието нужно за да извървя пътя, пътя към саморазбиране и вътрешен консенсус. В "Сидхарта", Херман Хесе пише следното:

" ... А всички заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички страдания, всички наслади, всичкото добро и зло, всичко това беше едно, то образуваше света Всичко това заедно представляваше реката на съдбините, музиката на живота. И когато Сидхарта се вслушваше внимателно в тази река, в тази хилядогласна песен, когато той не чуваше нито страданието, нито смеха, когато не привързваше душата си към някой отделен глас и не проникваше със своето Аз в него, а възприемаше цялото единство, тогава великата песен на хилядите гласове представляваше една единствена дума: Ом — съвършенството"

 За да може човек да чуе всичко това му трябва тишина и време, защото в тишината се крият отговорите и на най-сложните въпроси. Човек само трябва да намери времето, за да съзерцава и слуша, да чува музиката на тишината, която разкрива истини, намерени от човечеството от зората на времето... човек само трябва да се заслуша. За да се заслуша трябва да е в мир със себе си и да иска единение със света, света който е сега, в този момент, но и света, който е такъв какъвто е сега, заради света който е бил преди - в миналото и света, който има потенциал да бъде за в бъдеще.

В днешния свят ( приличащ на Мерцедес - бърз, тежък и скъп :) ) се живее на много по-високи обороти, имаме много повече дразнители и достъп до немислимо повече информация от времето, в което се развива историята тази книга. Тези разлики, още повече изискват съзнателно търсене на тишина и спокойствие. Светът се променя и който не успее да намери мястото си в него, остава на едно място - без перспектива за развитие. Според мен постоянната промяна ( колко парадоксално словосъчетание! ) е в основата на движението на човека напред. За да се направи промяна, трябва усилие, а за да има усилие трябва да има решение, взето съзнателно, със съзидателна цел, решение за промяна, а решение има само когато има въпрос. Въпроси се пораждат, когато има търсене. Търсене има, когато има недостиг, когато има нужда, а бидейки хора сме по съществото си несъвършени, така че нужди не ни липсват.

И тук идва разликата между хората, които се замислят и тези, които не го правят - мислещите хора имат съзнанието за своите нужди, търсения въпроси и промени. За не-мислене няма нужда от тишина, няма нужда от спокойствие.

Затова смятам, че който се стреми към тишина и спокойствие е съзнателен човек, който е стъпил на пътя си, път на промяна, път на усъвършенстване, път на любов и съзидание, защото е осъзнал или просто почувствал нуждата си от всичко това и е готов да направи усилието за да стане един по-добър човек, който живее в разбирателство и доволство със себе си и респективно и другите около себе си...

Soul.